След повече от 40 години световноизвестният руски пианист Михаил Плетньов (1957) дойде отново в София – за първи път като солист на Софийската филхармония. В съветско време той гостува на радиооркестъра в края на 1978 и в началото на 1979 г. и на тези свои гастроли изсвири трите концерта на Чайковски с диригента Васил Стефанов. Току що бе грабнал златния медал на конкурса “Чайковски” и вече демонстрира на българската публика своето любопитство към неизвестното в творчеството на известните като показа Втория и Третия концерт на Чайковски (Виктория Постникова също свири в София Втория концерт, но по-късно, струва ми се). Този тип интегрално мислене е характерен за Плетньов, който във внушителната си дискография е регистрирал всички концерти на не един руски класик. Неговото творческо любопитство предлага личната му екзистенциална перспектива към познатия образец от класическия репертоар. Предложи я максимално във Втория клавирен концерт на Рахманинов. Предложи я със забележително вглеждане в музикалния текст, в който драматургията на творбата се развива не само през тематизма и през импулсите във фазите на разработката, но също така и през константната промяна на ролята на пианото – от градивен тембър в оркестъра до градивен протагонист в цялостното структуриране на концертната форма. Още когато е бил създаден, този опус на Рахманинов прави впечатление с разширяването на функцията на соловия инструмент точно в тази посока. Всъщност двайсетина години преди появата му Брамс е композиторът, който вменява на соловия инструмент двойствената роля – на оркестров тембър и на водещ развитието солист – във втория си клавирен концерт. Тук, в Рахманиновата композиция пианото “влиза” в оркестъра като импровизиращ, арпежиращ в широк диапазон тембър, който се слива с различните оркестрови групи в един вид обертоново съглашение – което разширява невероятно звуковата перспектива, съответно облагодетелства личния почерк на солиста. Плетньов е пределно гъвкав и бърз не само в трансформирането си от една роля в друга, но и в тоновата игра, в която звукът придобива пределна множественост по отношение на енергията на импулсите, на плътност и прозрачност, на динамично нюансиране, на скоростта на реакциите в диалога с отделните инструменти. Клавирният звук на Плетньов е някак нажежен в устрема си, пронизва фактурата и оркестъра без да е излишно напорист, или груб, или много силен. Това е един пределен интензитет, който завладява пространството и действителтно предлага специфична перспектива в развитието на концерта. При това поведението му на рояла е много обрано, както повечето големи пианисти и той не разчита на ефектни двигателни упражнения на придружаваща тоновата му изява мимика, която уж помага за въздействието. Желае цялото внимание на слушателя да се фокусира върху музикалното битие на творбата тук и в момента, върху трансформациите в нейното развитие и върху всичко онова, което той може да изтръгне от клавиатурата. Защото Плетньов е от малкото клавирни интерпретатори, които действително изтръгват звука, знаейки, че и пианото, в края на краищата е инструмент, чийто звук е резултат от дружно усилие на струни, които могат да вибрират различно, в зависимост от съприкосновението с клавиша, който ги събира. По отношение на изразителността – сдържано, събрано, напрегнато, без никакво излишество в изграждането на фразата, изпълнение, за което, даваш си сметка се изисква огромен технически ресурс – не само по отношението на механиката, но най-вече по отношение на звуковото качество. За мен бе рядко преживяване, което се различаваше от всичко, чуто на запис и в различните видеоматериали, които са достъпни днес. Защото Плетгньов е извън всякакви клишета на прочита, на слушателските навици, които лениво са се облегнали на постулатите от рода на “Това така се свири.” Той е извънреден! И още – “работи” активно и с акустиката на залата – преценката му за възможностите й да съдейства, за мярката в използването на тези възможности е съществена и, мисля, изключително точна. Не бива да отмина и каденцовите моменти, в които всичко като че ли е против правилата, на фразиране и на степенуване на импулсите в началото и в края на изречението, а е толкова въздействащо, така силно, така ярко, но и проникновено, почувствано и изговорено в дълбочина. Невероятен музикант, страхотен разказвач! Найден Тодоров и оркестърът не за първи път ме убеждават, че са изключително отзивчиви към всеки рядък музикант, с когото си партнират. Сякаш променят слуховите си рефлекси, естетическите си предпочитания, а и гъвкавостта им е забележителна. Изпълнението бе изпъстрено и с чудесни сола от оркестъра, които добавяха и смисъл, и колорит към клавирната емисия, която слушаха с концентрирано внимание. В отговор на възторга от публиката Плетньов “произнесе” със забележителна простота прочутото Ноктюрно от Чайковски – пиеса, която той поначало предпочита за бисов отговор на искащата още зала. Може би защото е разкрил въздействието на поетичното откровение, което постига.
Осмата симфония на Дворжак привлича и диригенти, и публика с пасторалния си, слънчев характер. Не случайно я наричат “симфония на природата”. В тази насока бе и прочитът на Найден Тодоров, с добре премерени темпа, с баланс в групите, със завършена кантиленност, отново с впечатляващи изяви на солистите – флейтистката Гергана Иванова, обоиста Ясен Енчев, кларинетиста Михаил Живков, валдхорнистката Кристина Юмерска… Плавни преходи при промяна на агогиката, дисциплинирана енергия в бързите епизоди, почти завършено артикулиране на важни щрихи, целенасочено развитие, много приятна констатация за спазване на динамичните предписания в партитурата и изграждане на характера на всяка част – това бе едно сполучливо представяне на известната Дворжакова творба.
Важен послепис: на следващия концерт на филхармонията, на 23 ноември, (за него ще пиша малко по-късно) видях, че по-голямата част от оркестрантите са с бели лентички на ревера – потвърждение на факта, че филхармониците стачкуват. Това е право на всеки. В оркестъра, обаче, се чуват гласове, че няма нужда от такива чак солисти, няма нужда да идват толкова големи музиканти, защото, видите ли, те са скъпи, а парите могат да отиват за заплати. (Моля, елементарната финансова грамотност изисква да се прави разлика между фонд “работна заплата” и другите разходни пера от бюджета на института). Най-напред не можах да повярвам, че музиканти може да са недоволни от това, че си партнират със солисти и диригенти, които преди няколко години можеха да гледат само по интернет или в музикалните сайтове и дигитални концертни зали. Но после си спомних, как същата тази институция принуди Емил Табаков да напусне (впрочем и сега като гледам господин Павел Златаров с лентичката, си го спомням от преди 20 години – дежа вю ефект се получава). Тогава с други мотиви, но отново заради пари. И заради многото работа, наложена от Табаков. Двайсет години не се наблюдава явно промяна в мисленето. Ни-как-ва! Мислех, че младите хора в оркестъра са сменили въздуха в него. Лъгала съм се. Или не помнят какво се случи след като оркестърът “се отърва” от Табаков. И сигурно никой не им разказва.
Колеги, не съм приятелка на вашия директор. Но имам все още добра памет и си спомням какво представлявахте като оркестър след “тоталитарната власт” на Табаков – този бисер го измисли следващия ви директор – Явор Димитров беше името му. При него оркестърът се зарови под дъното, но нещо си мълчеше. Следващите ръководни фигури ме предизвикаха да напиша статията “Марш на посредствеността” във вестник “Култура”, също унищожен от посредствеността. Толкова ли не е важно за вас, колеги, каква музика правите? Винаги съм казвала, че да си музикант е болест. И ако си истински музикант разболяването е до живот. Разбира се, че е важно да си осигуряваш бита, но, доколкото все още се информирам в рамките на гилдията – не е толкова тежко финансовото положение на всеки един от вас. А и самото занимание с музика е огромен лукс, човек не може да се радва на лукс във всичко. Няма такова нещо в живота. И когато тази практика със “скъпите солисти и диригенти” спре, какво ще стане – ще си живеете в самодоволната, дълбоко провинциална среда. И със същите доходи, уверявам ви. (Гласове от оркестъра предлагали оркестранти да свирели като солисти – това вече свидетелства за отсъствие на всякакъв здрав разум и е плашещо.) Припомням, че когато Табаков напусна филхармонията, той естествено продължи да дирижира, оглави един не по-лош оркестър от филхармонията само че в Турция – и за да заговоря на вашия език – с доста по-голяма заплата от тази, която получаваше като директор и главен диригент на “първия, националния, софийски оркестър”. А оркестърът слизаше като с асансьор само в една посока – надолу. Няма нужда да съм пророк, за да съобщя на стачкуващите, че същото ще стане, когато Найден Тодоров напусне филхармонията. Разбира се, че не сравнявам Табаков с Тодоров! Но при подобни ситуации обикновено така се получава. Затова използвам старата българска приказка: “Съберете си акъла, моля!” Другото няма да ви доведе доникъде, а пълните зали ще се превърнат за вас в несбъдващ се блян и за никакви приходи от билети няма да можете да говорите. И за никакво “светло бъдеще”!